ЧОВЕКЪТ
Старият човек вървеше бавно и унесен,
загледан някъде назад в годините.
Животът му не беше никак лесен,
но беше устоял на зноя и лавините
в житейски преходи, съдбовни зли обрати,
които душата му премина и препати.
Старият човек вървеше бавно и унесен-
споменът е винаги у него пресен,
за прекършения в младостта му смях -
гаврата над интелекта от празния стомах.
В своя път когато спира
за отмора да поеме дъх,
точно в този миг намира
изживения от него връх-
на лицето му усмивка странна се явява,
все едно в едно, че мрази и прощава.
Той не бе виновен, исторически и лично,
че в ония времена преломни и епични
линията на съдбата му минава
успоредно с революция, която не прощава.
Но личи у него задоволство пълно и блажено,
че дошъл е някога предсказания миг
и сега със чувство дълго притаено
ще го каже гръмко на света със вик:
тази истина ми е била до днес опората –
не живее дълго нехуманна власт над хората.
Овцебългарите - последно ниво на деграда...
Станете! Да ги подкрепим! Студентите са ...
Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
До Витоша по въздух и земя
Чест и почитания!
Но колко хора споделят тази истина?
Да, ако разглеждаме прилагането на власт като диктатура на
мнозинството над малцинството. Но все пак властта се оценява
от няколко основни неща важни за всеки гражданин - има ли
разделение на властите или е тоталитаризъм, има ли свобода
на словото, на придвижванията, има ли преследване на хора
по политически причини или не, има ли концлагери и безследно
изчезнали и т.н.
Стихотворението не е философско, а за обикновените пострадали
хора.