РАЗКАЗ НА СТАРИЯ ЧОВЕК
Говорят, че магнитни бури ядно
се вихрят като заразени с бяс,
затуй се губим, вехнем безпощадно
и си говориме сами на глас.
Къде отивам днеска... Кой съм аз?
Една мъничка стъпка на човека
бе подвиг върху близката Луна,
а аз като направя две полека,
то сякаш съм обиколил света.
А помня... помня, беше като вчера...
напредва полкът бавно като низ,
да стигнем първите – ще е вечеря,
а те – изгубени в планинска вис.
И седем дни без отдих и почивка
тъй влачим крак без сън, без дъх и мощ.
Войната е това, съдба – горчивка,
не знаеш що е денем, що е нощ.
Към границата точно път вървиме,
ако се спреш – отзад се блъска в теб
събрат, от спомена с изтрито име,
и той в колоната, без сън и... слеп.
Но в миг, в протяжните отпред редици,
без милост и без жал един снаряд
разби надеждите на тез войници
да видят родно село или град.
Започна се. Отвсякъде гърмежи,
ужасен, невъобразим картеч.
Едва ли ярко ще я отбележи
историята точно тази сеч.
Но ние, ние бяхме там тогава
и знаем истината най-добре –
кога човекът увенчан е в слава,
кога войникът е готов да мре.
Тъй време-час гърмяхме във отбрана
и ето че донесоха вестта,
че адютантът с много лоша рана
отпред е паднал и бере душа.
И трябваше да изпреварим здрача.
шестнадесет човека, цял отряд,
сформирахме набързо със задача
да го открием в този огнен ад
и под свистящи мини и куршуми
ранения войник да приберем,
без многословие и празни думи –
спасяваме го или всички мрем.
Напредвах като охлюв, със пълзене,
над мен, край мен, откос подир откос
нарязваше тревата със свистене –
тя тъй не падаше при сенокос.
Когато поотихна се озърнах,
наоколо не виждах мой другар,
дори назад полека се обърнах,
но бях останал сам – какъв кошмар!
И не че моите другари вече
с достойнство са посрещнали смъртта,
те просто са офейкали далече,
подведени внезапно от страха,
а може би от друго нещо, знам ли,
но нямах много време за това
да преценявам помисли измамни
на всяка друга нечия глава.
Изтеглих се обратно. Командира
отново втора група сам избра,
прехапал устни, думи не намира,
едва задържаше пред нас гнева,
но само рече: - за човека моля,
дано го приберете и е... жив,
такава да е божията воля,
вървете... – и остана мълчалив.
Намерихме една войнишка кранта,
изгубена на бойното поле.
По здрач със нея взехме адютанта,
все още беше жив, но много зле.
И полкът продължи на изток в мрака,
закрилян от настъпващата нощ,
а адютантът утро не дочака –
на него жребият му беше лош,
дали зашото раната го срина,
или от помощ дълго бе лишен –
да изрека не бих могъл причина,
но нещо все горчи и тегне в мен.
Копахме гроб един, и още – втори,
за нечии съвести определен,
петнайсет каски там на дезертьори
заровихме без залп предназначен.
И днес все там, все там ми е главата,
макар да мина половина век,
и често губя смисъла в нещата –
защо загубихме такъв човек,
а после същите онез петнайсе,
заровените символично там отвъд,
крещяха във лицето ми: - Разкай се! –
и още ме заплашваха със съд.
Защо се клех във вярност толкоз пъти?
веднъж нормално, както си е ред,
и всеки път, когато се размъти
държавата от някой славоед.
Не зная колко още ми остава.
Къде отивам днеска? Кой съм аз?
Къде отива нашата държава?
Но няма отговор, не чувам глас.
Отивам си сега със куп въпроси
и с натежалата от тях глава,
и все завиждам на ония боси,
безгрижните в зелената трева.Историческата връзка. Исторически времен...
За войната и агресията. За Душата и Мира...
Успех!
Успех!
Благодаря. Ако имаш отговори, сподели...
Ако ги копаехме днес, ще бъде ужас за къртичето, че земята му е свършила.
Ако ги копаехме днес, ще бъде ужас за къртичето, че земята му е свършила.
Великолепно...Разсмя ме. Прекрасна метафора с къртичето.
Наистина е жалко, че в мирно време страхливците, лицемерите и глупаците като пяна изплуват на повърхността. И че народната памет винаги е била къса и податлива на манипуалации.
Много амбициозна творба! Поздрави за куража да я напишеш!
Не е измислен.