ОГЛЕДАЛО

 

В малка тиха стая, на един таван,

достигнал там небето и звездите,

с чувството на гений, нов и неразбран,

той подреждаше на хората мечтите,

ровеше инкогнито в душите,

любопитен там на дъното да види

има ли ги бисерните миди,

или това съкровище богато,

затрупано под пластове на блато,

цял живот е чуждо, непознато.

Додето нощем всички ние спим,

описал бе съдбата на всекиго от нас

и тъй завършил своя труд любим

в такъв среднощен, късен час,

когато спи дори и вътрешният глас

на всяка творческа душа,

на стола се отпусна и каза си едва –

вече го написах... ето края,

а до днеска все се колебая

нишката основна да наложа,

име точно, съответно, като сложа.

Листите пред себе си разтвори

като натрупана човешка картотека.

Описан всеки случай заговори

с гласа на времето и на човека,

минаващи взаимно по една пътека

на слабостта и мъжеството,

на страстите и бесовете в обществото.

 

В един описан стар момент,

в обятията най-сънливи на нощта,

в луксозен , нов апартамент,

един човек бере душа

и въпреки това

той няма намерение да жали,

че вече годините са го предали

и до последно е готов,

в двубой съдбовен и суров,

дори с похвати пошли и лъжливи,

своето да брани

от света на всички живи.

Социалната ситема му предложи

да не бърза към вратите божи

и му даде Спешна помощ, лекарски екип

и резултат на хепиенд, като от шоу клип.

И както в театрално представление

се срещат личности с различно поведение,

но имащи за своя обща цел

идеята, с която авторът е счел

по съвестта обществена да чука

с предупреждение или поука,

така и този път в действителност, наяве,

в борбата със смъртта, за здраве,

двама души по принуда се събраха,

но по човешки истински не се допряха –

възкръсналият цензор бе предишен,

сега за тази работа излишен,

а някога парите

така ги бе обичал,

че себе си дори отричал

в стил добре познат –

крачки две напред, една назад.

Лекарят го разпозна веднага,

от него патил бе преди,

и помни епизоди цяла сага,

с която миналото му вони.

Миг дори не трепна,

много смърти бе видял.

От своя дълг не се отвърна,

след като към живите го върна,

като жив остави го умрял.

И после го отнесе служебната линейка.

Предотвратил отново стопроцентова жалейка,

среднощното дежурство продължи –

за него щедро обществото му дължи

лев и половина,

а за спасения – усмивка

от някоя роднина.

 

Авторът си спомни случаи безброй познати.

Понечи да им сложи име ,, Балами и тарикати‘‘,

но размисли и реши,

че може пак да е велик,

като остане просто историк

и всичко, написаното пресъздало,

наречено да бъде ,, Огледало‘‘.

отразява и гнети.

Е, да. Но такъв е животът.
И някои не желаят да се погледнат в огледалото.

Виждала съм в прозата на живота твоите римувани пространства.

Прозата на живота (често много неприятна) и
лиричната поетичност вървят винаги заедно.
Очите на хората много често са едностранчиво
ориентирани, защото са подвластни и несамостоятелни.
Ти какво виждаш в огледалото?

В най-добрите си моменти там се отразява целият многолик свят... Спомних си за едно мое стихотворение, писано в началото на 2018.

Шареният аз

В мен живеят колко... само двама?
Повече са те. Дори безчет...
Приютила съм и кротка дама,
и деспот наперен и проклет.
Нося цял рояк от мили хора.
Съвестта им никога не спи -
със така устроена природа,
че не могат да не са добри.
А сред тях вилнеят егоисти,
завладени все от суета -
маниерничат като артисти,
водени от куха празнота.
Случва се глупаци със умници
разговор да поведат наум.
В него се намесват и лаици -
не разбират, но пък вдигат шум.
Романтикът спори с прагматици,
а мълчат математици пет.
И прелитат разни странни птици -
стряска ме отскоро щур поет.
Как живея в тази олелия?
Боря се за ред във своя аз.
И дори успявам да се видя,
отразена и във всички вас...

Пишеш много хубаво. Публикувай по-често,
да има какво да чета... инак е много скучно в блога.