Д Ъ Ж Д
Когато отнякъде с нежна прохлада
посипят се капки, една по една,
издуваш гърди и поемаш с наслада
дошлия живителен дъх ведрина.
Изправяш чело и притваряш клепачи,
посипани с първите капчици дъжд,
край тебе притичват от страх минувачи
дъждът да не рукне така изведнъж,
че буйни потоци, дошли от небето,
за миг да удавят в стихиен кошмар
когото заварят и всичко, което
стои или щъка на тоз тротоар.
Да бягат. А ти продължаваш нехаен,
тъй сякаш не виждаш, не чуваш, нали,
как всичките капки се сливат в безкраен
и шлагерен припев, и всъщност – вали.
Край входове тесни се скупчил народа,
на сухо да бъде, глава приютил,
и все коментира как тази природа
превръща я старата улица в...Нил,
как хванати тука отново натясно,
сега ама никак не им е до смях,
как ти си от мокрите, дето е ясно,
че вече от дъжд не изпитвали страх.
И никой не знае, че тебе те няма,
че ти не минаваш оттука сега,
че този дъждовен пасаж е измама,
че виждат единствено твойта снага
и чанта, провиснала вдясно, на рамо,
където чадърът неползван лежи,
че туй е илюзия някаква само –
че твоята мисъл далече кръжи.
Ще мине дъждът, но дали ще измиe,
Благодаря! Сега от описанието разбирам защо пишете хубаво - усещате ,,обикновените'' на вид мигове на живота.