Дори не разбираш защо те привлича

      такава картина със морски пейзаж –

      над ширнати бездни луната наднича

      за помощ на всеки в среднощен пасаж.

      Една непокорна, изгубена лодка

      с попътния вятър потъва в нощта,

      навярно излязла е не на разходка,

      а в път неизвестен издува платна.

      Защо ли, се питаш, против правилата

      така, без мотив, предизвиква съдбата.

      Брегът е далече и вече го няма,

      луната не ще й помогне дори –

      там горе, в небесната сфера голяма,

      ликът й зад облаци черни се скри.

      Където небето и водната бездна

      събират простора в едничка черта,

      напразно се взират очите – изчезна

      последната разлика, всичко се сля.

      Дали са безумци с копнеж нереален,

      или бегълци от безсмислен разкош,

      а може би точно обратно – печален

      е поводът в тази забулена нощ.

      Художникът само причината знае

      и тъй подредил е да бъде във цвят,

      наместо ръката цветя да извае,

      изписала жертви на някой Пилат.

      Отблизо личат напластени боите,

      на четката явните, груби следи.

      По същия начин все дращи съдбите

      невидим художник, сега и преди.

      А поглед, от крачка назад, заличава

      и бръчки, и сенки, и всеки провал,

      и лодката още по-мъничка става,

      нищожна, тъй сякаш не си я видял.

      Остава морето, където вълните

      ту бясно се блъскат, ту нежно шумят –

      безкраят опива, изтрива следите

      и вече на воля мечтите летят,

      към други земи и пространства, далече...

      Не чуваш ли глас: - Догони я човече!

      
                художник Калин Николов