Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06 00:56 - РАЗКАЗИ ( 5 )
Автор: blogvayvof Категория: Поезия   
Прочетен: 136 Коментари: 2 Гласове:
10



 



СТАРИ  ОБУВКИ

 

Познаваше утрото само когато на пода

съзреше лицето на диска, изгрял в небосвода.

за него прозорецът беше врата към света,

пердето не смогва да пази и пуска деня,

а в дните мъгляви се питаше ден или нощ е,

дали е действително цял, ще го бъде ли още.

Животът го сграбчи след онзи нелеп инцидент –

внезапна стрелба от засада в критичен момент,

и днес е в оставка с награда ,,държавни заслуги‘‘,

и в службата вече на негово място са други,

а той по неволя затворен зад тези стени

вторачено гледа площада през дългите дни.

Живееше сякаш в кутия за стари обувки,

забравен отдавна във нея без свян и преструвки.

За него под гриф досиетата вечно мълчат,

макар че и стари обувки се ползват за път.

 

Площадът притиснат и малък, приличащ на сцена,

където от сутрин до вечер тълпата се сменя,

участваща в стара пиеса с банален сюжет –

актьори различни преследват измислен късмет;

чиновници идват във десет, отиват си в пет,

безделници пият кафета, не гледат напред,

обратно на всяка разумна , добра домакиня,

която редовно цените следи в магазина.

Трамвайната спирка е истински нов кръстопът,

пристигат забързани, качват се, всички летят.

И в таз какафония дигнали точно в средата

на славен, известен герой във прослава снагата.

в момента на яростна битка, със сабя, на кон,

така е замахнал, че вече ще чуете вражия стон,

а долу в нозете, спокойно, на дървени пейки

отдъхват старчоци със вестник в ръката, четейки.

 

Краката си влачеше трудно, вървеше едва

и думите с мъка редеше, но с бистра глава.

Отрано замъкваше тяло отзад до стъклото,

сравняваше хора, минути, лица, облеклото,

едно всекидневие вечно за всеки агент –

сега пък площадът му даваше нов контингент.

Така пеминаваха дните, но той не написа

безброй досиета за хората долу какви са,

защото в главата му имаше само една

натрапчива мисъл – каква е онази жена,

която така го привлече, че вече смутен

очакваше нейна поява през новия ден.

Научил бе точно, че всички и викат Малина,

и все я привиждаше като Мадона в картина,

а всъщност бе новото провинциално момиче,

което в живота се учи разумно да срича.

 

Момичето винаги слизаше с пълен чувал,

хартиен, безцветен, не много голям, избелял.

Намираше пейка свободна да сложи товара,

но винаги близо до спирката, до тротоара.

Привидно оправяше късата черна пола,

наужким небрежно, но с явния смисъл в това.

Забързани люде, усмихнати, строги, зевзеци,

посрещаше с ,,моля, купете си топли гевреци‘‘.

С усмивка чаровна чувала стопяваше в миг,

а горе, в етажа, се чуваше стон като вик –

да можеше още, продавайки, тя да позира,

прекрасната фея на листа така ще скицира,

а той всекидневно от нулата почваше пак –

така е, от многото чувства се става глупак.

И стаята беше покрита с портрети и листи,

наченати само, и нямаше кой да почисти.

 

А нейното име не питате как научава.

Дали пък отшелникът името сам си внушава?

Той всъщност отдавна признат е за странен талант.

Когато на служба постъпил и бил е стажант,

така да се каже, навлизал е там в занаята,

получил задача банална, отдавна позната,

мошеници някакви тайно и скрито следил

и точно тогава у себе си дарба открил –

така отдалече, по устните, сакаш сънува,

разбирал какво си говорят и без да ги чува.

Тъй всеки, застанал отдолу на този площад

дори за минута за разговор с някой познат,

е вече неволно подслушан, каквото разкаже

го няма записано в службите, в Гугъла даже.

 

Затуй и Малина се казваше точно Малина,

така я нарекоха там на площада двамина.

А там в кафенето, до нейната пейка почти,

един посетител съмнителен бизнес върти.

а нашият ням наблюдател рисува портрети,

затуй и нюансите в тази игра не усети,

че онзи човек неизвестен, на вид друголик,

изпива набързо кафето и хукна за миг,

но вместо със своята, чуждата чанта поема

и явно, че в тази постъпка се крие проблема.

На масата целия разговор той не разбра –

единият в профил, а другият откъм гърба,

разменяха само откъслечни думи, но цяло,

което основния смисъл би пресъздало,

остана неясно, съмнения то породи

и разни догадки, и трябваха нови следи.

Той трябваше точно и спешно да бъде наясно

онези дали не подготвяха нещо ужасно.

 

Развръзката, както се случи, дойде изведнъж.

На другата сутрин отново невзрачният мъж

на същата маса се срещна с онези от вчера

и сигурно бе, че подготвят една далавера,

говореха кратко, неясно, по общ маниер.

Невзрачният носеше чантата, бе куриер.

Кафето дори не изпиха, набързо платиха

и в разни посоки един по един се стопиха.

В това поведение нещо не беше наред.

Когато човекът отгоре се втренчи напред,

преряза го острата болка отляво в сърцето –

Разбира се! – ето какво са намислили, ето!

До масата вляво забравена чанта стои –

зловещо и ясно предсказва какво предстои.

В такива критични моменти за няколко мига

страхът за съдбата на другия чудо постига.

 

Какво да направи, не трябва и миг да се бави.

Малина постави на центъра в свойте представи –

дано се забави... какво да направи... направи...

не трябва и...в никакъв случай... сега ще се справи,

и как да запази на своя единствен площад

десетки невинни от близкия там атентат?

Дори да отвори прозореца – трудно говори,

с походката също до днеска безславно се бори.

Защо ли в главата му пълно е с опит богат,

какво пък, ще пробва банален, забравен похват.

Дано да се свърже, системата всичко познава,

дори да го няма, секретния код му остава.

Набра телефонния номер и чу автомат –

и той се напъна с невиждан до днеска инат,

оттатък записаха смес от несвързана реч,

размесени думи и звуци в словесен гювеч.

 

Докладваха мигом, а шефът им слушаше вяло,

защото не свързваше никоя мисъл изцяло –

площадът... забравена чанта... голям експлозив

и... повече няма да има ни сгради , ни жив,

и още брътвежи за някакви топли гевреци.

- О, дявол го взел! и – Аман от такива пелтеци!

Началникът кресна, но после в челото се плесна,

защото на записа чу се двукратно чудесна,

но само за него известна, паролата ,,двеста и две‘‘,

и той умълча се унесен минута поне,

а после внезапно му светна в главата и рече:

- Повдигай отряда, че трябваше там да сме вече!

 

След тази почти невъзможна човешка проява

на ,,двеста и две‘‘ подариха ,,медала за слава‘‘.

Сега наблюдава площада, но още по-сам,

и паметник има, и още ездачът е там,

Малина обаче изчезна, изгуби се, скри се,

а той с меланхолия в спомен по нея обви се.

А колко му трябва в живота – нещата са прости,

например колегите всички му бяха на гости,

харесаха онзи направен от него портрет,

а той им разказа моделът му как е нает –

моделът не знаел, че винаги сутрин позира,

а той пък започнал така, на майтап, да скицира.

Колегите казаха: - ти заслужаваш награда,

но твоят медал е момичето там от площада.

 

Когато отекна внезапният сутрешен звън,

разбра, че го търсят и някой го чака отвън.

С предчувстие странно в душата внезапно обзет,

видя през шпионката онзи познат силует.

Отвори и тя се представи веднага: - Малина,

от днеска съм тук назначена и тази година

за вас ще се грижа. - И още от първия ден:

-я, отсреща портретът тъй много прилича на мен...

 

Вълна топлина му размекна душата,

така подмладява ги старите обувки боята.

image
             нарисувал Калин Николов













Гласувай:
10
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. toti55 - Поздрави!
23.06 07:40
С удоволствие се насладих на
умението и увлекателния сюжет.
Хубав ден!

Успех!
цитирай
2. blogvayvof - Благодаря
23.06 19:56
toti55 написа:
С удоволствие се насладих на
умението и увлекателния сюжет.
Хубав ден!

Успех!

Радвам се на всеки, който хареса сюжета и изпълнението,
и успее да прочете това дълго произведение до края.
Благодаря.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: blogvayvof
Категория: Поезия
Прочетен: 42046
Постинги: 63
Коментари: 140
Гласове: 937
Архив