Т Я
Истинското сутрешно кафе
преди въпроса – накъде? –
дори изглежда сладко.
Ония дни щастливи,
като самотни щрихи, пестеливи,
се мяркат в паметта й рядко.
Когато тях потърси за опора,
стаите на миналото бяха празни.
Дори и споменът, прегърбен от умора,
истински сега я дразни.
Защо на нея тъй се случи
та само удари от всякъде получи?
Последната цигара нервно е поредна,
макар да бе предвидена последна,
но ето, че кафето
наместо дъното да стига,
все повече и повече издига
кафяво-черно тяло
и вече би преляло,
ако очите
не спрат потока на сълзите.
А беше ... беше време ...
Това ли солено, сълзливо кафе
помага и казва какво е добре?
Дали да не включи случайна програма?
Да купи билет, привидно, за двама?
Пътуване с цветни пейзажи?
И сънища волни, с нови миражи?
В тъгата сърцето деня си заключва,
отвътре потайно за Него се бори,
а отговор няма и както се случва
не знае вратата кога да отвори.
И често повтаря – до тука,
дори да се върне и Той да почука.