МОКРОТО  ХОРО

 

Неделен следобед, асфалтът дори се размеква,

денят си отива, а жегата още не секва;

и пътят е прав като драсната дълга черта,

протегната нишка от утрото до вечерта,

да може по нея човек да достигне реката

по-бързо, отколкото тука върти се земята,

и още по светло, тъй както се прави, да спре

в крайградската кръчма да сръбне по биричка-две

и там от високо, с поредната Алмус в ръката,

замислен отново да взира града и реката,

и стъпките, минали някак на автопилот –

училище, войнство, понятен семеен живот,

погледнато честно – без нито една изненада,

но вътре у него е винаги истинска свада:

,,Народ не остана край мене, пълзи по света,

останах последен, но... нищо, какво от това.‘‘

А после до вкъщи колата самичка го кара,

тъй както камила подушва оазис в Сахара.

 

Едно непонятно предчувствие днеска тежи,

просмуква се бавно, надига се властно, кръжи

и ето, че там в кръгозора, отвъд хоризонта,

се вие във сиво и черно една анаконда,

която ще скочи след всеки пореден завой

връз пътя, полето, еднакво на чужд или свой,

и тежкото бреме на юлската жега и зноя

ще бъде удавено само за миг от пороя.

А може би хаосът, там на небето, е мит.

В пейзажа небесен показан е символ прикрит

за бъдеща случка, за нечия среща случайна,

за вест неочаквано дръзка, стъписващо крайна,

за удар под кръста от близък човек... за морал.

Но кой отнапред стопроцентно това би познал.

Затуй и човекът натиска педала до края,

дори не помисля, че може да иде във рая –

когато със скорост опасна с колата фучи,

то значи отвътре, в главата, отново бучи.

 

И времето ядно яде километри попътно,

а слънцето вече на запад придвижва се плътно;

денят се стопява и вече на залез отива

и май че за бурята облак небето покрива.

Дали ще е буря, дали ще е летен дъждец,

не мога да кажа, не искам да стана лъжец,

но с капки прохладни небето започва да пръска

и вятър ту нежно повява, ту истински съска.

Сред тези природни капризи най-сетне отпред

изникна от нищото сякаш един силует,

бистрото крайпътно, по-горе оттук споменато

с най-пивката бира и име на всички познато,

където отдавна народният пиещ поет

възвишен поднесъл възхвала със следния ред –

с оттука изпитата бира не се колабира,

а само приятно светът се клонира.

 

Човекът с колата пристигна и в миг онемя

от тази внезапна картина, която видя:

чадъри и маси, събрани на сухо под покрив,

единствена маса в средата стоеше на мокро,

а странен субект, вероятно голям непокист,

не иска да знае каква е небесната вис.

Но капките вече потъват във чашата с бира,

той маха с ръка на момчето, което сервира,

а то му отказва и прави му знаци с ръка –

не искам, не мога, не зная да плувам в река.

Макар че в действителност само ръмеше,

момчето нехайно на сухо спокойно стоеше,

а мокрият странен клиент се измъчи с ръце

и с цяла една пантомима, с очи и лице,

показва ше как се старае сега под небето

да пази от капките, с тяло дори, питието.

По някое време момчето молбата разбра,

у него веднага идея изникна добра,

занесе чинийка и чашата с нея захлупи,

внимателно нещо на масата там да не счупи.

За мократа риза и този чудат похлупак

веднага получи, видя се, хартиен стотак.

 

Макар да не беше изобщо на градус,

човекът на моктата маса изпитваше радост,

той вдишваше с цяла широко отворена гръд,

тъй сякаш е спрял да отдъхне след дългия път.

Ту гледаше шлепа как влачи снага по реката,

ту крана на кея как точно насочва стрелата,

над градските покриви често отмяташе взор

и с детски очи съзерцаваше този декор.

В живота му, чувстваше, има безценна сполука,

щом точно сега и реално е жив, и е тука.

Когато отвътре е тляло и пак разгори,

то нищо не би го гасило, и буря дори.

Затуй е лицето с усмивка широка, разлята,

тъй странна, тъй странна, пък накак позната.

 

Човекът с колата до масата сам приближи

и втренчено в другия впери безумни очи.

- А-а, ти ли си? – кратко попита, едва, с изненада –

приятел от детството с този насреща съвпада.

- О, боже мой! – другият каза. – Та ти ме позна!...

Това е съдбата... да пием по още една...

А после извика, извадил излъскан стотак:

- Оркестъра тука, аз плащам на всеки калпак.

И без да е пил нито капка от ,,Джони Уокър‘‘,

след тази покана там всеки засвирил би мокър.

Оркестърът духов, изви се юнашки тромпет,

петима свирачи и двама играчи отпред.

Стоят изумени на сухо стотина запачи,

хорото се вие, макар че са двама играчи.

 

И чудото стана, пред залеза слънцето спря,

зад облак надникна, с усмивка земята огря,

решило, че там на небето лице ще покаже,

да чуе и види какво на света да покаже –

как целият път на живота, за зло и добро,

не може да почне и свърши без мокро хоро.

За поздрав на двамата мокри изпрати дъгата,

единият вдигна глава и се спря по средата

и рече:

- Приятелю, да знаеш,

ако решил си съдбата си да надиграеш,

каквото и да правиш,

където и да ходиш по земята,

най е хубава дъгата,

на света позната,

съставена единствено от трите цвята,

от бялото, зелено и червено.

 

И всички събрани лицето му ясно видяха –

дъждовните струйки със двете сълзици се сляха.



       нарисувал Калин Николов

Изрзил си много по добре от моя абстрактен опит и моите мисли...
И ако си мислят че си им храна на злобата на минусите, празнуващи децата ни в черупките си... много се лъжат!
Моите почитания и поздрави!

Не знаех, че ме четеш. Благодаря за отзива.
Минусите не са за мен. Те не са стигнали докрая ... и са се изнервили.
А поезията не ги интересува.
На теб пожелавам творчески попадения!

В българското мокро хоро за двама ми се прииска да бъда трета, както са три цветовете на нашата дъга. Чета го днес и мислено развявам тази дъга като памет и завет български. Благодаря ти!

Ти си от малкото разумни хора. Какво друго да кажа.
Каквото мисля и чувствам го изразявам с римите
и метафорите.

Имаш много сполучливи стихове. Например: "и пътят е прав като драсната дълга черта,

протегната нишка от утрото до вечерта..."
Харесва ми как пишеш и лично аз бих те чела винаги с любопитството какво ще ми кажеш сега, независимо колко дълго е написаното.
Но хубаво е и аз, и ти с малко думи да се стремим да кажем много. Това също е част от поезията.
Макар че на теб странно добре ти върви дългата мерена реч - сякаш ти доставя удоволствие да я редиш.

Според мен няма дълги и къси стихове, и предпочитания.
Ако са добре написани всеки, който обича поезия, ще ги
прочете. Неправилно е да се смята, че хората не четат поезия.
Четящите поезия винаги са били малък процент от всички четящи -
във всички времена. Поезията не е за всеки. Не че е предназначена
само за някакъв малък елит, не. Просто поезия четат хора, на които
природата е дала усет да я усещат, да харесват римите, ритъма и
разбира се картините нарисувани с метафори. Това може да е накой
професор филолог или например... един готвач.
Не съм проверявал точно, но ми се струва, че последното ти стихотворение
е в амфибрахий. Аз също много харесвам тази стъпка. Продължавай !
Разбира се, че ще издадеш още стихосбирки. И няма да пишеш за нова
стихозбирка, а за това което те вълнува и когато му дойде времето
ще издадеш нова. Който започне да пише, не спира, защото това е
вътрешна потребност. Вече съм казвал, че ти имаш способността да
пишеш и къси стихове, в които има развитие, диалог, дори разказ.
Освен това завършваш стихотворенията с хубави мисли, заключения.
Един съвет - заедно с досегашните стихотворения, които изразяват
твоите мисли и чувства, започни да пишеш за другите - без да
включваш конкретно себе си - за други личности, за техните
преживявания и размисли, за събития отдалечени от теб. Ще се получат
прекрасни стихове. Ако темата те интересува ще я продължим.
Прочетох и другия ти коментар, одобрих го, но май се загуби. Може би е
нещо компютърно.
Май че изразходвах символите. Поздрави!

Да, и аз мисля, че е в амфибрахий. Искаше ми се да разнообразя ямба, в който пишех напоследък. В стихосбирката има за другите, за това, което е около мен, за събития, отдалечени от мен - и те са ми най-ценни. Човек винаги разполага със себе си, но да усети другия... Имала съм вдъхновение тогава по-различно. Такива са "Градът", "Градският луд". "Ежедневно", "Черницата", "Съдба", "На поклонение", "Непознатият поет"... Въпрос на вътрешна настройка.
Да, прав си, вътрешна необходимост е.