МОНОЛОГ НА ЕДИН СТОЛ

 

Аз съм столът, върху който може

всеки тяло за отмора да положи,

но в действителност на мойта маса

сядат само хората от средна класа.

 

Има индивиди, за които съм обикновен

и не искат да поседнат върху мен.

Аз не им се сърдя, с опит зная –

никога не ще остана да скучая.

 

С много влюбени кафета пия

и надничам тайно в чашките накрая,

неприлично любопитен да открия

колко трайна е любовната омая.

 

С опита на стола всичко знам,

но  държа се винаги коректно,

едновременно за тях съм ням,

а им казвам истината индиректно.

 

Уж навсякъде е подът равен,

а съм стъпил с крак накриво.

С този крак така поставен

мога да говоря мълчаливо.

 

Щом усетя знак фалшив,

грешния готов съм да накажа,

а реално с арсенала пестелив

мога само нещо да подскажа.

И със онзи крак, положен криво,

губя равновесие в момент удобен,

все едно, че казвам им учтиво –

извинете, срокът ви е пробен.

 

Днеска са модерни всякакви разчети –

кой, какво и как го консумира,

аз пък знам, че личните бюджети

за кафе отиват и за бира.

 

Ако днес обикновената България

все повече прилича на бирария,

продължавам притеснено да се питам,

когато всички те преживят с този ритъм

на безцелие, сънливост и забрава,

такъв живот какво им дава.

 

Да бе пиянството пиянство,

превърнало се в буйство, хулиганство,

и аз накрая заедно със тях

да се забъркам в общия пердах,

 

тогава бих си казал – жалко,

но по-добре от нищо или малко.

Не е ли знак, че който не търпи,

може бъдещето сам да прекрои –

единствено се то променя

в жизнения път на онзи, който го е еня.

 

Нека не говоря толкоз патетично

за оценка на света и тези хора,

знам правата си отлично –

да предлагам на желаещи отмора.

 

Ето, имам посетител... той отпива,

нека чуя накъде сега отива.

-Кой на стола ми седял е?
-Кой от чашката е пил?
-Успокойте се джуджета!
Тук на главния е кабинета.
Столът вече не е ваш -
облицован е със власт.