Б Я Л О

 

            Там аз бях

            и изгрева видях

            с очи към слънцето отворени,

            видях стените на нощта съборени

            от порива на светлината.

            Видях с въздигнати глави цветята

            раздаващи навред букет от аромати

            и като сто оркестъра на тишината

            спокойствието вихрена мелодия разклати.

            Любов и светлина,

            сакаш са една

            вълнуваща магия на душата,

            началото на всяко вдъхновение.

            Видях с прехласнати очи земята

            и заобичах всяко нейно сътворение.

            За думите, изречени с вълнение,

            така звучаха в мен мелодийте неповторими,

            че те превръщаха се мигом в рими.

            Такъв подем

            не можем никога да спрем,

            защото винаги е той желан,

            дори внезапен, изненадващ, неразбран.

 

            Там аз бях

            и залеза видях

            с очи от изненада онемели.

            Стелките на часовника ми бяха спрели

            да мерят оня ритъм галопиращ –

            сега денят бе хилав и умиращ.

            Видях изгубените на живота в лабиринта,

            като моряците колумбови от ,,Пинта‘‘,

            в безкрайността напред вторачени

            и все така безсмислено разкрачени

            към времето на дните

            рисувани във розово от тях самите.

            Видях как може човек да се удави

            в поредица от слави,

            когато сам не знае

            кога да спре и преиграе.

            Следях с очи как ятото лети на юг,

            макар да беше пролет.

            И би попитал всеки друг

            защо е този ранен полет.

            Усещаха ли зима вместо лято,

            или няма тука за какво да пеят,

            или така постъпват винаги когато

            законите се сбъркат, полудеят,

            или е тайна тяхна свята –

            да не постъпват винаги по правилата.

            Дори да си остане неразбрано,

            винаги е тъжно, че отлитат рано.

 

            Сега седя във тази бяла стая

            и не зная

            скоро ли ще дойде края.

            В едно се сляха дни и нощи

            и аз не зная колко още...

            колко още...

            лампата дежурна все така ще свети,

            а пък мен ще пият мисли тъжни,

            настроения проклети.

            Знам сега какво е бяло -

            четири стени и твойто одеало,

            бледно е и твоето лице,

            бели и студени двете ти ръце,

            бели сестрински престилки,

            живи ли, неживи хора на носилки.

            Спомените даже бели,

            сякаш в миналите наши дни

            ние не,

            а някои други са живели.

            Че сме длъжни не е верно

            краят да рисуваме във черно.

            Гледам те така... и осъзнах –

            щом са чисти и сърцето, и душата,

            бялото е бялото сияние на светлината

            в тях.

 

 

 

            Винаги когато занапред се будя

            и отварям сънено клепачи,

            в утрините дълго ще се чудя

            сън ли е било и що ли значи. 

                    

като пълноводна река...звучи..
поздрави, хареса ми!

Благодаря!
Но от догадки ме освободете
и искрено кажете
кое е туй, което
разбудило е в битието
на вашите представи
такава ласкава оценка да постави.
Това е задължително да зная,
да мога в същата посока да дълбая.

Нарисувал си чудесна, дълбока, добре осъзната картина на един житейски път...
Бъди жив и здрав и се радвай на сътвореното от теб, защото е добро. :)

Не зная какво да кажа, освен благодаря. Стихотворението е писано преди години,
то е част от първата ми стихосбирка. Аз смятах, че сегашните ми стихове са
по-добри, по-стилни и технически по-издържани, а се оказва, че не е така.
Изглежда, че е по-важно да се почувства същността и да се пресъздаде
откровено.